Философия – Артур Шопенхауер

Артур Шопенхауер е немски философ от 19-ти век, който заслужава да бъде помнен и до днес заради прозренията в творбата му – “Светът като воля и представа”. Шопенхауер е първият сериозен западен философ, проявил интерес към будизма и идеите му могат да се разгледат като западна интерпретация на проникновения песимизъм, който откриваме в будисткия светоглед. “На 17 години…” – пише той – “…попаднах в хватката на житейската тегота, както Буда в своята младост, щом съзира болести, старост, болка и смърт навсякъде. Истината е, че този свят не би могъл да е творение на любвеобилен създател, а по скоро на дявол, вдъхнал живот на същества само за да се наслаждава на страданието им. “И както Буда, целта на Шопенхауер е да разбере и да открие решението на това страдание. Грешка на университетите е, че  творчеството Шопенхауер се изучава по тъй суховат и академичен начин, попречило му да се разпространи и да добие последователи. А това е човек, не по-малко от Буда заслужил кредо, школи, творби на изкуството и манастири, за да бъдат приложени идеите му. Не е твърде късно. Философията на Шопенхауер започва, като именува основна сила у човека, според него по-мощна от всичко друго -от разума, логиката и чувството за морал -Шопенхауер я нарича “Воля за живот”, на немски -Волята за живот е постоянна сила, която ни кара да продължаваме напред, да се вкопчваме в живота и да търсим само своята изгода. Тя е сляпа, безумна и много настоятелна. Волята за живот ни кара да се съсредоточим най-вече върху секса. От юношеските години тази воля ни изпълва, безспирно буди в умовете ни еротични фантазии и ни тласка към странни постъпки, от които най-странни са множеството влюбвания. Шопенхауер силно почита любовта, както човек би почитал ураган или тигър. Дълбоко презира смущението върху интелигентните хора от любовните увлечения. Но отказва да ги приеме като съразмерни или случайни. Според него любовта е свързана с основния порив на Волята за живот и съответно на целия ни живот – да имаме деца. “Защо вдигаме толкова шум около любовта?” – пита той. “Защо е тази спешност, врява, болка и напрежение? Защото върховният прицел на всяка любов всъщност надхвърля всички останали житейски цели и затова си заслужава да подхождаме тъй сериозно към нея.” “Романтиката е водеща за живота, защото…” – пише Шопенхауер -“…тя определя състоянието на следващото поколение, съществуването и върховното устроение на човешкия род в бъднините. “Разбира се, рядко замисляме домочадие, щом поканим някого на среща. Но това се дължи според Шопенхауер на факта, че съзнанието остава в неведение за действителните решения и тайни кроежи собствената си воля. Но защо е нужна тази потайност? Защото, според Шопенхауер, никога не е сигурно, че ще се възпроизведем освен ако преди това съвсем буквално не си загубим ума. Той гледа с резервираност на скуката, еднообразието, разходите и саможертвите при отглеждането на деца. Освен това твърди, че през по-голямата част от времето, ако наистина избираме партньора си разумно, бихме предпочели хора, съвсем различни от тези, които пожелаваме иначе. Тласкани сме не към тези, с които бихме се разбиралата към тези, възприемани от Волята за живот като идеални партньори за създаване на, както нехайно ги нарича Шопенхауер, деца на равновесието. Смята, че всички сме донякъде неуравновесени -твърде мъжествени или твърде женствени, твърде ниски или високи, благоразумни или импулсивни. Ако такива несъвършенства са оставени на продължат и да се влошат в следващото поколение, след време човешкият род ще потъне в странности. Затова Волята за живот трябва да ни отведе към хора, които могат за сметка на своите недостатъци да неутрализират нашите. Голям нос, съчетан с малък, води до идеален нос. Твърди, че по-ниските хора се влюбват в по-високи, а женствените мъже – в по-нахални и груби жени. За съжаление идеята за равновесното привличане отвежда Шопенхауер до твърде мрачно заключение. Човек, всецяло подходящ за балансирано поколение, почти никога не е, макар да не усещаме поради заслепението на волята, подходящ за нас самите. “Не трябва да се учудваме от брака между хора,които иначе никога не биха станали приятели. Любовта връхлита хора, които свръх секса, биха били неприязнени, презрителни и ужасни спрямо нас.  “Свойството на Волята за живот да изглажда своите несъвършенства, вместо нашето щастие, може според Шопенхауер да се усети с особена яснота в онези плашещи и самотни мигновения точно след оргазъм. Той пише – “Непосредствено след съешаване ехти смехът на дявола. “Наблюдавайки човешките неволи, Шопенхауер дълбоко ни съжалява. Като животните сме, но заради изостреното ни самосъзнание -далеч по-нещастни. В някои трогателни пасажи Шопенхауер описва и някои животни, но се спира най-вече на къртицата. “Недоразвито чудовище…” – казва той -“…които се лута сред влажния мрак на стръмни тунели, рядко усеща дневната светлина и чието поколение прилича на пихтиести червеи, и все пак хвърля всичките си усилия към това да оцелее и да се увековечи. Също тъй жалки сме и ние. В своя френетичен устрем напред, желаем добра работа, за да си осигурим партньор, безутешно копнеем за сродната си душа, а накрая на бърза ръка сме прелъстени от когото и да е за да създадем дете и прекарваме следните 40 години в тегота, сякаш болезнен белег от тази грешка. “Шопенхауер подхожда винаги мрачно и с насмешка към човешката природа. “Има само един вроден недъг…” – пише той -“… и това е идеята, че съществуваме, за да сме щастливи. Докато отстояваме тази вродена грешка, светът ще ни се струва изпълнен с противоречия. Защото на всяка крачка, във всяко велико или незначително дело,  чувстваме, че светът и животът не са устроени за радости. Затова и по лицата на всички старци е изписано дълбоко разочарование. “Шопенхауер предлага две решения на проблема. Първото е предназначено за по-необичайни индивиди, които нарича мъдреци. С неимоверни усилия мъдреците могат да се възнесат отвъд Волята за живот. Те съзират естествените си подбуди към егоизъм, секс и суета и ги преодоляват. Надмогват желанията си, живеят сами, обикновено вън от големите градове, не се женят и потушават ламтежите си за слава и положение будизма, посочва Шопенхауер, такъв човек ни е познат като монах. Но той вижда, че малцина от всяко поколение биха възприели такъв живот. Втората и по-лесно достъпна терапияе да прекарваме колкото се може повече време с изкуство и философия, чиято задача е да служат като отражение на безумните усилия и размирните неволи, породени у нас от Волята за живот. Рядко съумяваме да потушим Волята за живот, но с вèчерите в театъра и разходките с някоя стихосбирка в ръка можем да изоставим катадневието и да снемем неговите илюзии. Идеалното изкуство за Шопенхауер е противоположно на сантименталното -гръцките трагедии, афоризмите на Ларошфуко и политическата теория на Макиавели. Такива творби са искрени относно  егоизма, страданието, себелюбието и подмолите на брачния живот. И предоставят трагично, достойно и меланхолично съчувствие на човешкия род. Удобно е, че собствената творба на Шопенхауер пасва на идеите му за предназначението на изкуството и философията. И тя е дълбоко утешителна в своя болезнен и горчив песимизъм. Казва ни например -“Да се венчаеш, значи да сториш всичко нужно, за да се превърнеш в обект на отвращение за другия.” “Всяка житейска история е история на страданието. “”Животът не притежава стойност, а е тласкан само от илюзии и копнежи. “След като прекарва дълго време в неуспешни опити да се прочуе, и в неуспешни опити за романтични връзки, в края на живота си Шопенхауер открива аудитория за своето творчество. Води тих живот в апартамента си във Франкфурт заедно с кучето си, което назовава Атман, по името на будистката мирова душа, но и което съседските деца неуважително наричат “г-жа Шопенхауер”. Малко преди да почине, един скулптор създава негов бюст. Умира през 1860 на 72 години, постигнал спокойствие и тишина. Той е съвременен мъдрец, чийто бюст трябва да е не по-малко разпространен и не по-малко почитан от този на Буда, когото сам той обожава.