Джордан Питърсън – не пропилявай живота си

Не е добре да си слабак. Не е добре защото бихте могли да бъдете много повече от това, и е етично престъпление да позволите всичкия този потенциал, да бъде изхабен. Това наранява теб, наранява семейството ти, наранява и светът. И хората си мислят, добре разбирам го , защото знаят че  ако се обърнат и се изправят доброволно срещу страданието разбират, че са много по-силни от колкото си мислят. Не че животът е по-добър, животът е толкова суров, колкото си мислят, че може дори да е по-зле. Но ти си по-издръжлив отколкото си мислиш. Ако се обърнеш и се сблъскаш с него тогава това, което откриваш, е че имаш  дух, който преследва нещо. Той може да преследва нещо смислено, което има устойчивостта и силата да се съревновава с катастрофата на съществуването без да се развали. Бих казал, че това е една от главните теми на 12-те правила за живота. И не се заблуждавайте, това е първата благородна истина на будизма, животът е страдание, това е вярно. И е още по-лошо от това, защото е страдание, замърсено от злонамереност и това е началната линия. Но  това е много песимистично, оптимистичната част е, че си толкова силен, че можеш всъщност не само да се справиш с това, но може и да го подобриш. Без значение колко ужасна е ситуация, се оказва, че си въоръжен добре за задачата.  Това е чудесно нещо за хората да знаят. Аз вярвам в това че фактът, че сме въоръжени за задачата е по-верен отколкото фактът, че животът е катастрофа, и ние сме по-силни от  колкото нещата са ужасни. Това е много хубаво нещо, което всеки трябва да знае, и то не е наивен оптимизъм. Много по-различно е, да знаеш че нещата са ужасно брутални и ти си толкова силен, че не можеш да го повярваш. Знаеш, че в някакъв смисъл си ти вечна жертва като се има предвид, че природата се мъчи да унищожи земята ви и ще бъде успешена накрая. И, че вие сте умаловажавани от вашето собствено общество като в същото време, сте поддържани от него, че сте цел на вашата собствена злонамереност и тази на другите. И всички тези трагични и злонамерени сили са насочени директно в сърцето ви, и това никога не спира. Но да не се взема отговорност за това и да се приписва на космическката или социалната несправедливост, в някакъв смисъл, това някак си става вина на другите, и вие пропускате велико приключение от живота си. Приемането на такъв приключенски начин на живот може да има дълбок смисъл на съществуване който надхвърля вас и включва вашето семейство а може би включва и вашата общност, може дори и съдбата на самото човечество. Но няма нищо в това, което да е сигурно, лесно и много малко от него е свързано с щастие. Идеята, че вашият проблем трябва да се реши за вас, да кажем защото нещо е несправедливо, е доста атрактивна, в това, че няма нищо което вие можете да направите освен да се оплачите. Но това в същото време е ужасяващо защото няма какво да направите освен да се оплачите. Всичко е безумно трудно, но може би и вие безумно ще се захванете със задачата. Проблемът с преследването на щастието е, че когато идват житейски бури щастието изчезва и тогава трябва да преследвате нещо, което е по-дълбоко от щастието, и ако то доиде заедно с него, тогава ура за вас и няма да искате да го презирате защото е мимолетено. Много по-добре е да преследвате неща, които са смислени от колкото неща, които ви правят щастливи. Те са по-дълбоки, ориентират  ви по-подходящо и ви центрират в собствения ви живот. Това ви прави по-полезни за вашето семейство и вашата общност. Толкова много хора намират, че това което им осигурява смисъл в живота е следствие, не от преследване на права или на щастие или от развитие на самочувствието. А по-скоро поемане на повече отговорност или в някакъв смисъл на по-добра отговорност за себе си. За да се уверите, че животът ви се подрежда както трябва. Тогава може да поемате отговорност за вашето семейство, и после за вашата общност. Хората, които приемат отговорност, са тези на които се възхищавате и това е правилният път през живота. Там може да се намери смисъл. И мисля, че това вероятно е ключов въпрос в идентификацията на връзката между отговорност и смисъл. За мнозина от хората с които говоря изглежда, че това е първият път в който това е добре артикулирано за тях. Страданието е болка, страданието е безпокойство, несигурност и безнадеждност. Последиците  от всичко това са, че вие се огорчавате. И когато се огорчиш означава че ставаш жесток и започваш да нараняваш себе си и другите хора. Ако нямаш цел страдаш и тогава ставаш жесток и горчив и негодуващ. Тогава започваш активно да се опитваш да направиш света по-лошо място. И понеже  не можеш да страдаш безсмислено без да станеш горчив и не можеш да станеш горчив, без да станеш жесток. Тогава въпросът е каква трябва да бъде вашата цел, но е лесно да попиташ, какъв живот искаш. Това е много труден въпрос за отговаряне, защото е прекалено неясен и голям. Така че трябва да се поставите в правилната рамка на ума, и тя е третираите себе си като някой за чието здраве сте отговорни. Трябва да започнеш от предположението, че въпреки всичките ти недостатъци ти си някои които си струва да е наоколо. Би било добре, ако нещата са по-добри за вас. Така че трябва да се грижите за себе си сякаш се грижите за някого за когото ви е грижа, и за това е нужно малко да се откъснете от себе си. Следващото нещо което може да направите е да погледнете три до пет години в бъдещето. Може да имате всичко от което имате нужда, и искате. Ако да приемем че найстина го искате и сте разумни, това означава че сте готови да направите нужните  жертви които биха направили това възможно. Аз бих казал, че целта в живота е да се държите по начин по които животът да се подобри. Поне до толкова, че да намалим страданието и злонамереността до степен до която са поносими. След това да работите за положителното подобрение на нещата на всяко ниво, и това е начина по които трябва да се ориентирате . Ако има неща във вашия живот, които ви притесняват или неща за света които ви притесняват трябва да ги раздробите на малки разрешими подпроблеми. Ако имате дете това е нещо, което бихте направили. Защото искате детето ви да има достатъчно предизвикателство с разумна вероятност за успех, за да влезе в зоната на максималното развитие, което е мястото, където настъпва правилно съзряване. Така искате и вие да си поставите задача, която е трудна, но не толкова трудна, че да не може да се постигнете. Тогава засилвате усъвършенстването във времето, има и определен елемент на смирение, това е, не отхапваите повече от колкото можете да дъвчете. Не си поставяйте грандиозни цели, по скоро използваите постепенното подобрение то ще ви пренесе през огромни разстояния. Величието се разкрива, когато се опитате внимателно да формулирате, и изживеете каквото вярвате, че е истина. Величието просто се случва, защото няма нищо по-мощно от истината, това е противоотровата на страданието. Истината, е странно нещо, защото също създава много страдание, но е в краткосрочен план. Много пъти в живота хората не получават това, което искат и от което имат нужда, защото не се целят в него, и това е труден урок за хората да научат. Защото те са цинични за начало и приемат, че няма възможен начин за движение напред. Не е толкова неразумно да приемем че   няма да уцелим, това в което не се прицелваме. И няма да уцелите ако само се прицелвате без да стреляте. Аз видях отново и отново как, ако хората си представят визия за това, което те считат за достоино за преследване, което е нещо, което трябва да определите в диалог със себе си . Дадено трудните предпоставки за съществуване има ли нещо, което бихте могли да си представите. Което бихте считали че си заслужава да бъдете мотивирани да го преследвате. Това е дълбок философски въпрос и не е неразумен, това е добро място да започнете. Защото животът е достатъчно труден и ви прави цинични и горчиви. И може дори да ви подтикне към самоубийство, убийство или геноцид. Тогава въпросът е добре, какво можем да преследваме, което прави живота приемлив или може би дори приятен, нещо което трябва да оправдава страданието. Трудно е да се каже какво би било това за всеки един от вас. Това е нещо, което можете открийте. Ето защо Ницше греши. Той смяташе, че след като Бог е умрял, човешките същества ще трябва измислят свои собствени ценности. Но психоаналитици като Юнг, изтъкват много мощен аргумент. Не можеш да измислиш нови ценности, те са вече вградени в теб, просто трябва да ги откриеш. Мисля, че това е вярно за всеки човек. Какво би оправдало изоставянето на вашето негодувание и враждебност. Какво би била достатъчно приключенска цел?